Папазов беше много задлъжнял. Търсеха ли го откъде ли не. Беше теглил потребителски кредити и то не един и два, имаше неплатени сметки към мобилни оператори, не си беше плащал и консумативите за жилището. Помежду другото беше издал и няколко записи на заповеди. Кредиторите му ставаха все по-настоятелни. Започваше се със звънене по телефона, с покани и увещания да плати, после разговорите загрубяваха. Следваха покани от адвокати и фирми за събиране на дългове, в които ясно се заявяваше, че не плати ли – отива на съд и на съдебен изпълнител.
Папазов беше неплатежоспособен. Как се беше оказал в тази ситуация и защо се беше стигнало дотук – беше съвсем друг въпрос. Може би трябваше да се консултира с психолог, за да открие причината, поради която беше свикнал да води този начин на живот. Сега обаче пред него стоеше съвсем земен и нетърпящ отлагане въпрос за разрешаване, защото Папазов може и да беше неизправен длъжник, но защитаваше интересите си и както се казва не си оставаше магарето в калта.
Сега най-много го притесняваше въпросът как да запази наличното си имущество. Той притежаваше два имота. В единия живееше. Другият го беше купил с цел инвестиция преди някоя и друга година, когато финансовото му положение беше в по-цветущо състояние. Страхуваше се да не загуби именно имота, от който се надяваше да реализира доходи – най-вече като го отдава под наем.
За жилището, в което живееше не се безпокоеше, тъй като единственото жилище не можеше да служи за удовлетворение вземанията на кредиторите му. Това жилище можеше най-много да бъде възбранено, което означаваше, че той самият няма да може да се разпорежда с него, т.е. да го прехвърля, но пък и кредиторите му нямаше да могат да го продадат чрез публична продан, за да удовлетворят вземанията си.
Какво обаче да прави с другия имот? – блъскаше си главата Папазов. Знаеше, трябва да решава бързо. Не разполагаше с много време. Засега убеждаваше кредиторите си да му дадат отсрочка и все обещаваше, че ще плати, но те нямаше да го чакат безкрайно. В един момент щяха да се откажат от опитите си за доброволно уреждане на спора и този момент не беше далече и щяха да търсят правата си по установения законен ред, което значеше водене на дела, принудително изпълнение, допълнителни такси и разноски и най-вече реална опасност Папазов да загуби имота, който всъщност беше единствената му възможност да се измъкне от ситуацията, в която се беше поставил.
В търсене на решение на проблема, се посъветва с няколко доверени негови приятели – които имаха някакъв среден бизнес, консултира се и с адвокати. После няколко нощи по ред чете разни мнения по интернет, свързани с неговия проблем, пита в разни правни форуми.
Някой го посъветва да побърза да се разпореди с имота, преди кредиторите му да посегнат на него. Въпросът обаче не беше толкова прост за решаване. Кредиторите му можеха да обявяват по отношение на тях разпоредителната сделката за недействителна като докажат, че разпоредителната сделка, по силата, на която Папазов е прехвърлил имота на трето лице, е сключена с цел да се намали или изобщо изключи платежоспособността на длъжника. Да докажат, че разпоредителната сделка е недействителна по отношение на кредиторите и въпреки прехвърлянето на имота, кредиторите да изнесат имота на публична продан, макар и имотът вече да е собственост на трето лице не беше особено трудно. За да се разпореди максимално бързо с имота, Папазов можеше да го прехвърли на свой близък – например на съпругата си, на възходящи или низходящи, на брат си или на сестра си. Ако прехвърлеше имота на някое от тези лица възмездно, по закон се предполага, че тези трети лица са знаели, че с извършената сделка увреждат интересите на кредитора и кредиторите можеха да обявят сделката за недействителна по отношение на тях. За да избегне този резултат, Папазов трябваше да доказва, че третите лица не са знаели, че със сделката, по силата, на която са закупили имота уврежда интересите на кредитора, което на практика Папазов нямаше как да докаже.
Друга възможност беше Папазов уж да дари имота на трето лице, без значение дали това лице е измежду кръга на роднините, посочени по-горе или на някого, с когото не е в роднински връзки. Дарението обаче беше още по-лош вариант, защото в този случай кредиторите му можеха да обявят сделката за недействителна по отношение на тях, без изобщо да се третира въпросът знаел или не е знаел надареният, че с придобиването на имота по дарение уврежда интересите на кредиторите на Папазов.
Единственият приложим вариант за Папазов беше да намери реален купувач, който да не знае за неговата задлъжнялост и който да даде истинската цена за имота. Този вариант обаче не беше много реалистичен, защото осъществяването му, и при най-добро желание, изисква време и то обикновено не малко, а настоятелните кредитори във всеки един момент можеха да наложат възбрана по отношение на имота, след което Папазов нямаше как да може да се разпореди с него. Освен това Папазов не искаше наистина да продава имота. Получените пари нямаше да стигнат за покриване на дълговете му, а и да стигнеха – той оставаше без никакво имущество, от което да очаква да получи пасивен доход.
След като дни наред си блъска главата, на Папазов му хрумна една идея. Идеята сякаш го удари по главата и той направо затанцува от въодушевление, защото осъзна, че така щеше да реши за момента финансовите си проблеми и щеше да запази имота, поне засега. После щеше да работи над себе си и да се научи на финансова дисциплина, а настоящата ситуация щеше да му бъде за урок.
Ето какво щеше да направи: Щеше да ипотекира имота, който се страхуваше да не загуби. Щеше да ипотекира имота в полза на банката срещу кредит. Така кредиторите му нямаше да могат да обявят, че по отношение на тях ипотеката е относително недействителна, като сключена с цел да намали платежоспособността на длъжника, за да не могат те да съберат вземането си от имуществото на длъжника. Кредиторите нямаше начин да докажат, че банката е знаела за задлъжнялостта на Папазов по отношение на неговите кредитори. Кредиторите не ще можеха да докажа знание от страна на банката, че със сключената ипотека се увреждат техните интереси.
Ипотекирайки имота си в полза на баката, Папазов щеше да постигне това, че кредиторите му нямаше да могат да насочат изпълнението срещу ипотекирания имот директно. Евентуално, ако Папазов беше неизправен към банката и не плащаше задълженията си по кредита, банката можеше да изнесе ипотекирания имота на публична продан, за да събере вземанията си, а ако след публичната продан останеха някакви суми, те щяха да бъдат разпределени между останалите кредитори. Такава възможност обаче е само хипотетична. А и Папазов щеше да плаща на банката. Друг вариант той знаеше, че няма, иначе наистина губеше имота.
Кредиторите му не можеха да обявят по отношение на себе си за недействителна ипотеката сключена между Папазов и банката, понеже нямаше как да докажат, че банката е знаела за задлъжнялостта на Папазов спрямо тях.
Така Папазов този път реши наболелия проблем. Дали ще промени навиците си и ще се научи на финансова дисциплина и ще се измъкне от вечното положение на длъжник или ще загуби имота, ако не плаща задълженията си по кредита, в резултат, на което банката ще има правото да изнесе имота на публична продан е въпрос, който само времето ще покаже.
При допълнителни въпроси по темата, може да направите