Тази седмица със запитване към кантората се обърна г-н К., чийто иск за признаване за установено, че не дължи определена парична сума към кредитор поради погасяването на вземането по давност беше отхвърлен. Г-н К. искаше да знае дали има смисъл да обжалва решението или това само би му струвало допълнителни разходи във връзка с водене на делото.
Ето каква беше ситуацията: Преди няколко години срещу г-н К. било образувано изпълнително дело. Пет години по-късно г-н К. завел иск, за да установи, че вземането е погасено по давност, тъй като кредиторът не е предприемал през годините изпълнителни действия по събирането му. Съдът отхвърлил така предявеният иск като неоснователен. За да стигне до този извод, съдът се позовал на молба, находяща се в кориците на изпълнителното дело, с която г-н К. искал да бъде вдигнат наложения му върху заплатата запор и заявявал, че месечно доброволно ще заплаща сумата от 150 лева. Съдът приел в мотивите си, че тази молба съставлява признание на дълга и прекъсва давността относно вземането. Предвид прекъсването на давността, съдът приел, че вземането не е погасено по давност и следователно не може да отпадне на това основание.
Спорът се концентрираше върху това дали молбата, с която длъжникът се задължава да изплаща определена парична сума месечно, адресирана до съдебния изпълнител, съставлява признание на дълга, което е годно да прекъсне течащата погасителна давност.
От отговора на така поставения въпрос зависи дали има смисъл г-н К. да обжалва постановеното решение или не.
Характерното за признание от страна на длъжника, което е годно да прекъсне давността е, че това признание трябва да е адресирано само и единствено до кредитора. То може да съставлява волеизявление или конклудентно действие /поведение на длъжника/, преценено във всеки конкретен случай. Кредиторът трябва да е узнал за това признание. Признание обаче, отправено на трето лице, без значение качеството на лицето – съдебен изпълнител, държавен орган и т.н., няма за последица прекъсване на давността относно вземането.
В случая молбата за доброволно изплащане на дълга изхода от длъжника. Тази молба обаче е адресирана до съдебния изпълнител, а не до кредитора. Следователно тя няма характер на признание на дълга.
Макар и да имаше колебания от съдилищата при разрешаване на подобни казуси, в най-новата си съдебна практика ВКС приема, че само и единствено признание, отправено до кредитора, а не до кое да е трето лице, включтелно държавен орган, е годно да прекъсне давността относно вземането. В този смисъл е и Решение №26 от 24.007. 2018 год. на ВКС, Т.О.
Предвид дадените разяснение г-н К. има интерес да обжалва първоинстанционното решение, защото неоснователно решаващият съд е приел, че молбата за доброволно плащане на дълга, адресирана до съдебен изпълнител прекъсва давността относно вземането. Съдът не е съобразил, че, за да прекъсне давността признанието на дълга трябва да бъде направено от длъжника към кредитора, а не към което и да било трето лице. Освен това кредиторът следва да е узнал за това признание.
След проведения разговор относно въпросът, който интересуваше г-н К. той взе решение да обжалваме постановеното срещу него решение.
При допълнителни въпроси по темата, може да направите онлайн запитване, като кликнете тук или да си запишете час за консултация на телефон 02-851-12-20 в нашата кантора в гр. София.