Тази седмица със запитване към кантората се обърна г-н К., чийто иск за признаване за установено, че не дължи определена парична сума към кредитор поради погасяването на вземането по давност беше отхвърлен. Г-н К. искаше да знае дали има смисъл да обжалва решението или това само би му струвало допълнителни разходи във връзка с водене на делото.
Ето каква беше ситуацията: Преди няколко години срещу г-н К. било образувано изпълнително дело. Пет години по-късно г-н К. завел иск, за да установи, че вземането е погасено по давност, тъй като кредиторът не е предприемал през годините изпълнителни действия по събирането му. Съдът отхвърлил така предявеният иск като неоснователен. За да стигне до този извод, съдът се позовал на молба, находяща се в кориците на изпълнителното дело, с която г-н К. искал да бъде вдигнат наложения му върху заплатата запор и заявявал, че месечно доброволно ще заплаща сумата от 150 лева. Съдът приел в мотивите си, че тази молба съставлява признание на дълга и прекъсва давността относно вземането. Предвид прекъсването на давността, съдът приел, че вземането не е погасено по давност и следователно не може да отпадне на това основание.
Спорът се концентрираше върху това дали молбата, с която длъжникът се задължава да изплаща определена парична сума месечно, адресирана до съдебния изпълнител, съставлява признание на дълга, което е годно да прекъсне течащата погасителна давност.
От отговора на така поставения въпрос зависи дали има смисъл г-н К. да обжалва постановеното решение или не.
Характерното за признание от страна на длъжника, което е годно да прекъсне давността е, че това признание трябва да е адресирано само и единствено до кредитора. То може да съставлява волеизявление или конклудентно действие /поведение на длъжника/, преценено във всеки конкретен случай. Кредиторът трябва да е узнал за това признание. Признание обаче, отправено на трето лице, без значение качеството на лицето – съдебен изпълнител, държавен орган и т.н., няма за последица прекъсване на давността относно вземането.
В случая молбата за доброволно изплащане на дълга изхода от длъжника. Тази молба обаче е адресирана до съдебния изпълнител, а не до кредитора. Следователно тя няма характер на признание на дълга.
Макар и да имаше колебания от съдилищата при разрешаване на подобни казуси, в най-новата си съдебна практика ВКС приема, че само и единствено признание, отправено до кредитора, а не до кое да е трето лице, включтелно държавен орган, е годно да прекъсне давността относно вземането. В този смисъл е и Решение №26 от 24.007. 2018 год. на ВКС, Т.О.
Предвид дадените разяснение г-н К. има интерес да обжалва първоинстанционното решение, защото неоснователно решаващият съд е приел, че молбата за доброволно плащане на дълга, адресирана до съдебен изпълнител прекъсва давността относно вземането. Съдът не е съобразил, че, за да прекъсне давността признанието на дълга трябва да бъде направено от длъжника към кредитора, а не към което и да било трето лице. Освен това кредиторът следва да е узнал за това признание.
След проведения разговор относно въпросът, който интересуваше г-н К. той взе решение да обжалваме постановеното срещу него решение.
При допълнителни въпроси по темата, може да направите онлайн запитване, като